ПЪЛНА ПРОМЯНА

“Затова ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново”. ІІ Коринтяни 5:17

Свидетели сме на това, как различни реалити формати предлагат пълна или частична промяна на участниците в тях. Промяната може да обхваща само имиджа на човека (както е в предаването “Огледала” по БТВ) или пластична промяна на отделни части от неговото тяло (като имплантирането на нов бюст, например, както беше в предаването “Горещо” по Нова телевизия), та чак до пълна промяна на човека (включваща както пластична хирургия, така и нов имидж, предлагани от реалитито “Пълна промяна” пак по Нова телевизия). Всички тези програми и реилити формати имат и своя западен образец, като онова, по което си приличат е това, че осигуряват някаква промяна на външния изглед на човека, с цел да го накарат да се почувства по-красив. За всеки от нас е от значение как изглежда и в това няма нищо лошо. Промяната, обаче, от която всички ние се нуждаем, но която обикновено пренебрегваме, е тази на нашия характер – съвкупността от поведение, навици и психологически характеристики, които ни формират като личност.

Защо обръщам внимание на характера на човека? Защото в нашите взаимоотношения той е фактора, който най-често е причина за недоразумения и конфликти. Когато двама души се съберат и формират двойка, първото нещо, с което се сблъскват, е разликата в характерите. От там произхождат разочарованията, сблъсъците, конфликтите и разделите. И проблема не е толкова в това, че двамата са много различни, а в това, че не се постига нужната промяна, която да помогне за преодоляване на разногласията и достигане до единодушие по различните проблеми. По-лошото е, че най-често няма и най-малък опит за такава промяна и в повечето случаи меджу мъжа и жената увисват празни обещания, без реални резултати. Защо ни е толкова трудно да се променим? Защо, дори запазването на добрите взаимоотношения и семейното щастие, не са достатъчен мотив за това?

Всеки един човек е с уникален характер, който се формира през годините в следствие на семейството, възпитанието, средата в която той живее и се движи, емоционалната нагласа (дали човек е емоционален или сдържан) и др. Встъпвайки във взаимоотношения с някой друг, характера е фактора, който ще дава насоката за тяхното развитие. И точно защото се различаваме помежду си, изграждането на едни здрави взаимоотношения е нелека задача за мнозина. Често се налага промяна, през която трябва да преминем, за да се изглаждат разногласията. Но всички знаем, че промяната на характера е трудно нещо.

Какво по своята същност представлява характера на човека? При употребата на думата “характер” се имат предвид следните значения:
- своеобразието на психиката и поведението на даден индивид;
- констелацията (съвкупността) от особености на определен национален или етнически обусловен тип психика и поведение – например “характер на българите”, латино-американски характер” и др.
- тип психика и поведение, организиран около една изпъкваща особеност (черта) – например “силен”, “сприхав”, “труден” и пр. характер.

Когато използвам думата “характер” в тази публикация, ще я използвам със значението, което тя придобива от посочените по-долу определения:

1. “Характерът е устойчива съвкупност (констелация) от особености (черти) на психиката и поведението,… които се възприемат или се мислят като присъщи на отделен индивид или на общност (национална или етнокултурна) и организират ефективно възприятие и междуличностно взаимодействие”
2. “Характерът е типично поведение и преживяване при типични обстоятелства”.
3. “Характерът е равнище на човешката субективност, което функционира във всекидневието. Той е организация на обобщени нагласи (черти) на индивида, които конституират ситуационни редове (СР-е), повтарящи се най-често в живота на индивида. Чертите на характера възникват рано в онтогенезата на основата на взаимодействието на Аза, общия психодинамичен тип (ОПТ) и начина на живот на общността, в която индивидът се ражда и възпитава. Веднъж възникнали, чертите се променят бавно. Те постепенно се фиксират като обобщени навици и привички на индивида. Често индивида става силно зависим от своя характер. Характерът придобива енерция, която стабилизира всекидневието, но заедно с това ограничава потенциала на индивида”.

Както се вижда от горните три определения, под характер на човека се разбира съвкупността от особености (черти) на неговата психика, които от своя страна формират неговото поведение. Тези черти се възприемат като присъщи за даден индивид, те влияят на неговото възприятие и взаимодействието му с другите, като формират типично поведение, характерно за дадения индивид при типични обстоятелства. Това, което е важно за нас да знаем е, че чертите на характера възникват в човека още в най-ранните етапи от неговото израстване и развитие и възникнали веднъж те се променят бавно, фиксират се като обобщени навици и привички, от които индивида става зависим. Това донякъде отговаря на нашия въпрос: Защо е толкова трудно да се променим? Когато особеностите на нашия характер се превърнат в наши навици и привички, много от които дори са несъзнателни, промяната им става трудно. Сигурен съм, че всеки от нас е преминавал през такива моменти, когато е искал да промени нещо в себе си – да стане по отговорен, да бъде по-точен, да е по-организиран, да се справи с различни зависимости – като алкохол, цигари, порнография и др. И когато се опитаме да направим това, виждаме, че не винаги е лесно. Дори напротив – в повечето случаи ни е трудно да променим каквото и да било. Колко често сме чували оправданието: Искам да спра цигарите, но не мога. Или: Искам да започна отначало, да се справя с лошите навици, но все не успявам. Определено човек е силно зависим от своя характер, и каквато и да е промяна в него не е лесна задача. Означава ли това, обаче, че не трябва да правим опити да се променим към добро?

Има издадени много книги, чиято цел е да повлияят върху стила на живот и изборите на хората, които наистина желаят да се променят. Една такава книга е “Седемте навика на високо ефективните хора” на Стивън Кови. В нея той противопоставя “етиката на характера” с “етиката на личността”. Той дефинира етиката на характера като съзнателно формиране и отстояване в поведението на 11 черти: цялостност, търпение, постоянство, въздържанест, смирение, кураж, справедливост, работливост, непринуденост, скромност, придържане към златното правило: “Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб”. Според Кови характерът се изгражда върху основни парадигми (модели на мислене), а парадигмите са неотделими от характера. Парадигмите са много силни, защото са призмата, през която виждаме света. А парадигмата е центрирана върху принципи. Автора изтъква, че всеки от нас има в характера си парадигми, нагласи и ценности, за които следва да поемем отговорност, да ги изследваме и да ги променяме преднамерено. Основното послание на Кови е формулирано така: “…ако искаме да постигнем малки промени в живота си, е достатъчно да насочим вниманието си върху нагласите и поведението си. Но ако искаме да осъществим значителни промени, трябва да работим върху основните си парадигми”. В книгата си авторът разглежда и “етиката на личността”. При нея успехът се схваща като функция на публичния образ на личността, на ученията и техниките, които създават позитивен начин на мислене и улесняват човешките взаимоотношения. Според Кови, личността проявява “любезна неискреност” и използва умения за бързо справяне и повлияване. Така етиката на личността е сбор от техники за себепрезентация, които не могат да са резултатни в дългосрочен план. За трайна позитивна промяна трябва да се изхожда от “първичната доброта и величие на характера” и да се работи върху основните му парадигми.

Както виждаме, според концепцията на Кови, характера се явява нормативна съвкупност от черти и се описва чрез 11 качества от нравствено и волево естество. Парадигмите, които влияят на нашия характер, както и чертите и качествата на личността определят неговата същност. От него зависи начина, по който гледаме на света и по който реагираме на заобикалящите ни среда. Всеки от нас трябва да носи отговорност за парадигмите, нагласите и ценностите, които определят неговия характер и стремежа към промяна трябва да е преднамерен и целенасочен. Т.е. факта, че ни е трудно да се справим с някои наши слабости и недостатъци, не бива да служи като извинение за това, да сме пасивни. Ние носим отговорност за всички наши решения, действия, емоции и отношения, които прояваваме спрямо човека до нас. Ето защо, ако в дадена област не се справяме, трябва да търсим начин за промяна. Разглеждайки “етиката на личността”, Кови я свързва с ученията и техниките, които създават позитивен начин на мислене и улесняват човешките взаимоотношения. Като средство, което се използва, се посочва т.нар. “любезна неискреност” – умения за бързо справяне в различни ситуации и повлияване върху различни хора. Така “етиката на личността” се явява сбор от техники за себепрезентация, целящи създаването на публичен образ на личността, който често няма нищо общо с действителната й същност на характера и в дългосрочен план не може да има сериозни резултати от подобна тактика. Така при едни взаимоотношения, единия от двамата може да представя себе си в определена светлина само за определено време, като накрая истинската същност на характера, ако не е настъпила някаква трайна промяна, така или иначе ще се изяви в даден момент.

Как обаче да се променим, след като е ясно, че това не е никак лесно? Кой и какво стимулира промените в човека? За целта може да ни помогне “Концепцията за всекидневието” на Джон Морис. Той различава три аспекта на опита на индивида: рутина, ритуал и драма. Рутината е свързана с поддържане на текущия живот. Ритуалът – с взаимодействие между хората. А драмата е свързана с важни промени в живота. Съответно има два противоположни видове драма: драма на упадъка и драма на развитието.

Рутината е нашето ежедневие (поддържане на текущия живот) – нещата, с които се сблъскваме всеки ден и които не ни правят впечатление вече. Дори ежедневните скандали могат да се превърнат в рутина и да не им обръщаме внимание, макар да са ясен индикатор, за наличие на проблем във взаимоотношенията. Ако се оставим основно тя да ни води, в живота ни никога може да не настъпи промяна. Ритуалът – нашите взаимодействия с другите – не може да се рутинизира напълно, поради наличието на участници със свободна воля в него. Това прави действията на другите трудни за предсказване, а от тук ритуалът е по-гъвкав и разнообразен. Това налага ние самите да бъдем гъвкави в нашите взаимоотношения, за да можем да отговорим на всяко предизвикателство в тях и да успеем да запазим добрия тон. Рутината (поддържането) и ритуала (взаимодействието) са неделима част от нашия живот и от нашето участие в тях зависи какъв ще бъде животът ни и взаимоотношенията ни. Често се налага промяна и тя идва с драмата. Драмата са онези разтърсващи моменти, които преобръщат живота ни и предизвикват или налагат промяна. Драмата може да доведе до положителни промени за нас, както и до продължаващо влошаване на положението и до пълен упадък на личността. Промяната на характера става основно в такива моменти – когато нещо истински ни предизвика (в добрия или лошия смисъл). Понякога обстоятелствата могат да бъдат наистина много драматични, за да осъзнаем нуждата от промяна. Нужно ли е, обаче, да се стига до там?

Обикновено, преди да се стигне до драмата, човек получава достатъчно индикации, че има проблем, който налага някаква промяна. Много преди скандалите да станат ежедневие в семейните или дори несемейните взаимоотношения, има моменти на грешки, лоши навици, проява на слабост, непостоянство, неспазени обещания, разногласия и липса на компромис и др., които насочват вниманието към назряващия конфликт. Промянаната на характера и начина на живот е необходима както при мъжа, така и при жената. Не трябва да забравяме, че всеки носи отговорност за онова, което внася в едни взаимоотношения. Но също така, за да се постигне тази промяна, човек трябва да осъзнава, че се нуждае от нея. Самозалъгването, че нямаме проблем и всичко ни е наред, или че винаги сме прави, няма да ни помогне в това отношение. Промяната е възможна, но човек трябва да я пожелае. След което трябва да работи в тази насока, като освен върху нагласите и поведението си, трябва да обърнем внимание и на основните си парадигми, ако иска да постигне съществени и трайни резултати.

Съзнателно или не, човек се променя през целия си живот. В определени моменти, обаче, промяната трябва да бъде съзнателна и целенасочена. В каквито и взаимоотношения да встъпим, винаги идва момент, в който трябва да променим нещо в себе си. И Библията ни учи, че когато встъпим в заветни взаимоотношения с Господ Исус Христос, трябва да се променим. Ап. Павел пише към коринтяните: “Затова ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново”. ІІ Коринтяни 5:17 В посланието си към ефесяните той казва: “…понеже сте чули, и сте научени от Него, (както е истината в Исуса), да съблечете, според по-предишното си поведение, стария човек, който тлее по измамителните страсти, да се обновите в духа на своя ум, и да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината.” Еф 4:21-24 По-нататък следват наставления за конкретни промени в характера и живота на човека – Еф 4:25 – 5:21. Тук я няма идеята за евентуална промяна – ако можем или ако искаме, а по-скоро за задължителна промяна. Защото в своя християнски живот, човек е отговорен за своя характер, навици и постъпки. Така и при взаимоотношенията между мъжа и жената, специално в семейните взаимоотношения, които също са заветни, промяната е фактор, от който зависи тяхната устойчивост. Бог е Този, който ни помага да направим това, когато приемем да следваме Господ Исус Христос. Така също Той ще ни помогне и когато предприемем промяна, нужна за заздравяване взаимоотношенията с нашата половинка. Защото семейството не е самостоятелна институция, съществуваща сама за себе си, а в едно семейство Бог е този, Който води мъжа и жената по пътя на техния съвместен живот. Така че винаги можем да разчитаме на Неговата подкрепа, когато срещнем затруднения в стремежа си да променим някоя черта на нашия характер. А Бог обича промяната – особено когато е към добро.



Използвани са материали от лекции на Доц. Борис Минчев, преподавател по психология в СУ.
Снимка: http//www.123rf.com

ВАВИЛОН – НАРУШЕНИТЕ КОМУНИКАЦИИ

Битие 11:1-9 “А по цялата земя се употребяваше един език и общ говор. След като хората тръгнаха на изток, намериха поле в Сенаарската земя, където се и заселиха… И казаха: Елате да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име, да не би да се разпръснем по лицето на цялата земя. А Господ слезе да види града и кулата, които градяха хората. И Господ каза: “Щом като те са един народ, говорещ общ език, и са почнали да правят това; и няма да има нищо невъзможно за тях, каквото и да било нещо, което биха намислили да направят. Нека слезем и там да разбъркаме езика им, така че едни други да не разбират езика си. Така Господ ги разпръсна от там по лицето на цялата земя; а те престанаха да градят града. Затова той бе наречен Вавилон, защото там Господ разбърка езика на цялата земя;…”

Човекът е социално същество. В природата му е заложена необходимостта да общува с други хора, да осъществява социални контакти, да изгражда взаимоотношения. Самото общуване има за цел да удовлетвори разнообразни потребности – социални, културни, познавателни, емоционални и естетични. Чрез него хората се приобщават към другите и си взаимодействат с тях. А най-прекрасния тип взаимоотношения е между мъжа и жената – “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът” Бит. 2:24.

Звучи наистина съвършено – двамата ще бъдат “една плът”, едно цяло, един дух, едно сърце, един живот. Бог създаде мъжа и жената и ги определи за идеалните взаимоотношения. Но още тогава, с грехопадението, идилията беше разрушена. Днес като надникнем в живота на много двойки, виждаме не само, че взаимоотношенията им не са такива, каквито Бог е определил да бъдат, но в някои случаи въобще липсват такива. Тъжен е факта, че при много семейни двойки, мъжът и жената са толкова отчуждени един от друг, че между тях няма никаква комуникация и съвместния живот се е превърнал в истинско бреме. И това е така, защото те имат проблем с общуването помежду си. От къде идва този проблем? Възможно ли е той да бъде избегнат и взаимоотношенията да бъдат съхранени? На тези въпроси ще се опитам да отговоря с тази публикация.

Съществуват три нива на общуване: манипулативно, примитивно и висше ниво на общуване. В първия случай, единия от партньорите в комутативния процес е водещ; опитва се да предизвика съчувствие у другия. Подобен тип общуване е често срещан както при семейните, така и при несемейните двойки, като в ролята на манипулатор обикновено влиза жената – като нежната половинка. Това не изключва разбира се възможността и мъжа да се опитва да използва това средство. Целта е заемането на водеща роля във взаимоотношенията и налагането на своите собствени интереси. Манипулацията може да се осъществява и на ниво чувства: “Ако наистина ме обичаш, ще направиш…” или “Ти вече не ме обичаш, щом не искаш…”. Подобен род взаимоотношения не могат да издържат дълго, защото човек не може само да получава, а трябва и да дава от себе си, да прави компромиси, да приема идеите на другия. В противен случай се стига до конфликти и дори раздяла. При примитивното общуване единия партньор е постоянен комуникатор, а другия постоянен приемник. В този случай дори не може да се говори за комуникация, защото единия от двамата е винаги в пасивна позиция. Това от своя страна е предпоставка за конфликти, защото пасивността може да бъде изтълкувана като липса на заинтересуваност спрямо общите цели, които двойката си е поставила. При висшето ниво, независимо от социалните роли, партньорите се отнасят един към друг като към равни. Това е идеалният тип общуване. Приемайки другия като равен и съобразявайки се с неговите чувства, емоции, мироглед, интереси , идеи и т.н., даваме възможсост взаимоотношенията ни да се развиват не на основата на нашето субективно гледище за живота, а на основата на взаимно партньорство, единство и общи цели. Неспособността за такъв тип сработване пречи на много двойки да установят и запазят едни здрави и трайни взаимоотношения помежду си.

Проблемите в общуването са резултат от проблеми в комуникацията или липсата на такава. Неспособността мъжа и жената да се разбират се явява основен проблем за много двойки. Получава се така сякаш двамата говорят на различни езизи и така се стига до онова, което се е случило във Вавилон, при строенето на Вавилонската кула. Докато хората са имали един общ език и идеална комуникация, те са били обединени около една цел, която е била постижима за тях. И не само тази цел, но Бог казва в този текст, че: “Щом като те са един народ, говорещ общ език, и са почнали да правят това; и няма да има нищо невъзможно за тях, каквото и да било нещо, което биха намислили да направят.”. Те не просто са говорели един език, те са били ЕДИН НАРОД, свързани със здравата връзка на единството. С разбъркването на езиците, обаче, и невъзмоността да се разбират, те губят способността да следват своята цел и тя пропада. Често ние не можем да осъзнаем, колко е важна комуникацията – не просто да разбираме думите, но да можем да вникнем в тяхното послание. Да чуем другата гледна точка и да можем да погледнем обективно на нея, без да бързаме да я отхвърлим преди това. Да се стремим да постигнем единомислие и единодушие около една идея с партньора до себе си, защото това ще направи възможностите ни неограничени.

За да можем да се справим с кризата в комуникацията, е нужно да спазваме някои основни правила при общуването:
1. Уважаване автономността на другия. – Всеки човек е индивидуална и уникална личност. Различаваме се помежду си като характер, възпитание, навици, емоционалност, способности и др., и тези различия съществуват не само между мъжете и жените, но и между различните представители от един пол. Ако искаме да има разбирателство между нас, трябва да се научим да приемаме другия такъв, какъвто е, с неговите особености и черти на характера. И в случаите когато срещнем мнение, което не е сходно с нашето, ако не успеем да го разберем, то поне да го уважим, като не налагаме своето собствено.
2. Следене посланието (гледай другия в очите) – т.е. да внимаваме върху това, което ни се говори. – Една от причината да не разбираме или да останем неразбрани е, че не внимаваме върху онова, което се казва. Особено в случаите, когато чутото не ни допада и всячески се опитваме да отклоним темата или просто стоим пасивно, без да вникваме в казаното. Когато гледаш другия в очите, това показва не само твоята заинтересуваност и съпричастност - когато слушаш, но и вдъхва доверие - когато говориш. Ако правим това, едно е сигурно – поне ще сме успели да съсредоточим вниманието си върху провеждания разговор и това ни дава реални шансове да постигнем единодушие по даден въпрос. А ако не стигнем до това, поне ще сме наясно, в какво възгледите ни се различават и върху какво трябва да работим в нашите взаимоотношения, което не би било възможно ако при целия разговор не сме “чули” и дума от онова, което ни е казано.
3. Ефективно изслушване. – Умението на хората да слушат добре им дава възможност да възприемат по-добре информацията и да осъществяват ефективна комуникация. Да слушаме добре, означава да бъдем внимателни към всяка една подробност от текущия разговор, без да ни убягва нищо от него. Често хоратя пресяват информацията, която е адресирана към тях и възприемат само тази, която искат да чуят. За да има, обаче, полза от разговора, всяка от страните трябва да може внимателно да изслушва другата страна.
4. Осъществяване на обратна връзка. – В един разговор обратната връзка е изключително важна. Липсата на такава се среща в случаите, когато само единия е активен в разговора, а другия е заел пасивна позиция и не взема участие, което оставя говорещия с впечатлението, че не са го чули и в отсрещната страна няма какъвто и да е интерес към онова, което се обсъжда. В такива случаи липсва един основен елемент на комуникацията – диалога. Без диалог е невъзможно постигането на каквото и да било съгласие между говорещите и в подобни случаи разговорът е напълно безсмислен.
5. Емпатия. – Не по-маловажна е способността на личността да заема ролята на другата страна и да приема възгледите и емоционалната нагласа на другата личност. Както вече споменах, ние сме много различни и често сме неспособни да разберем някого, понеже не можем или не искаме да се поставим на негово място и да погледнем на нещата от негова гледна точка. В такива случаи нашето мнение е единствено миродавно, защото е изказано от нашата гледна точка и според нашите разбирания. Това същевременно не означава, че винаги сме прави. Емпатията може да ограничи бариерите пред ефективната комуникация, ако положим поне малко старание да погледнем на живота от гледната точка на човека до нас.
6. Спазване на доверително общуване – без обсъждане и клюки. – Доверието е нещо, което трудно се гради, но много лесно се губи. В хода на взаимоотношенията си ние ще имаме нужда да споделим както хубави неща, така и реални проблеми в нашия живот. Изключително важно е нашия партньор да знае, че може да ни се довери за всичко – без да се притеснява, че ще срещне нашето негодувание и неодобрение, нито че ще бъде обсъждан пред други хора. Всеки един от нас допуска грешки и има своите слаби моменти, и когато се опитва да сподели това с отсрещната страна, очаква да срещне разбиране, подкрепа и доверие. Само така съществува реалната възможност нещата да се променят в положителна насока и няма опасност от разрушаване на взаимоотношенията.

Примерът от историята за Вавилон е много показателен – когато съществува разбирателство и единство между хората, тогава възможностите пред тях са неограничени. С нарушаването на комуникацията всичко се обрича на провал. От нас зависи накъде ще вървят взаимоотношенията с човека до нас – независимо дали вече сме семейство или предстои да бъдем такова, или все още сме само приятели. Можем да се оставим на различията между нас да ни водят към непрестанни недоразумения, конфликти и раздели. Но можем също така да загърбим егото си и да позволим на частица от света на другия, да навлезе в нашия собствен свят и да го разнообрази, обогати и направи пълноцен. Можем да сме разединени, но можем да бъдем и едно цяло. Едно е сигурно – ако вземем вярното решение и постъпим правилно, възможностите пред нас ще бъдат наистина неограничени!

Използвани са материали от: zamunda.pomagalo.com
Снимка: Mqsto.com

Безусловна любов!

І Кор. 13:4-8 “Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не търси сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада;…”

Съществува мнението, че истинската любов е безусловна – т.е. обичаш човека до себе си такъв какъвто е, приемайки не само неговите добри страни, но и неговите недостатъци и слабости. Ако истински обичаш някой, нищо и никой няма да повлияе на любовта ти към него. Дали това е така? И какво въобще можем да кажем за безусловната любов?

Ако искаме да научим нещо за любовта, трябва задължително да се обърнем към І Кор. 13:4-8. Там със сигурност ще открием основните нейни характеристики, които ще ни помогнат да разберем какво е тя. И първата характеристика, която ни се изтъква в четвърти стих е “дълготърпението” – качество, което определено е добра основа за едни дълготрайни и здрави взаимоотношения. То ни помага в моментите, когато за пореден път се сблъскаме с грешките на човека до нас и чуем поредното: “Обещавам…”, осъзнавайки, че една промяна не става лесно и изисква време. И колкото повече време минава, толкова повече търпение трябва да проявим, за да запазим любовта, като не допускаме разочарованието да отнеме нашето доверие.

Друга характеристика на любовта е, че “не се раздразнява”. Дълготърпението наистина е добро качество, но то е неприложимо, ако ние не умеем да владеем емоциите си. Живеем във времена на постоянен стрес, а това определено оказва влияние на нашето емоционално състояние – ставаме по напрегнати, изнервени и раздразнителни. А това от своя страна води до конфликтни ситуации в нашите взаимоотношения – тогава, когато и най-малките неща започнат да ни дразнят и предизвикват нашето негодувание. Да запазим спокойствие и да подходим с мир в такива моменти показва не само, че умеем да се владеем добре, но и че сме готови да проявим разбиране и в най-объркващата ситуация. Много конфликти биха били избегнати, само ако можехме да проявим самообладание тогава, когато ни се иска да крещим.

За да успеем да се владеем обаче, ни е нужна още една от характеристиките на любовта – “не търси сметка за зло”. Най-честия проблем, който съм виждал при различни семейства е изтъкването на стари грешки и казани отдавна думи при всеки нов скандал. А това със сигурност не помага за възстановяване на взаимоотношенията. Да не търсиш сметка за зло означава да можеш да прощаваш. И когато веднъж си простил за нещо, не го изтъкваш отново всеки пък когато трябва да защитиш своята позиция в даден спор. Защото в противен случай задържаш в себе си непростителност, а тя определено не е характеристика на любовта.

Продължавайки да разглеждаме други нейни характеристики, ще видим че тя: “всичко премълчава” – подхожда с кротост и благост, търсейки онова, което съдейства за мира и разбирателството; “на всичко хваща вяра” – основава се на взаимното доверие и вярата в доброто у човека; “на всичко се надява” – приема надеждата за една положителна промяна, като неотменна част в изграждането на взаимоотношенията; “всичко търпи” – способна е да издържи на всяко изпитание и да устои при всяко предизвикателство, което се изправи пред нея. Ако тези неща присъстват в нашите взаимоотношения, то със сигурност можем да кажем, че любовта ни е истинска и безусловна. Такава любов “никога не отпада” – тя не е подвластна на обстоятелства, ситуации или моментни емоционални състояния. Такава любов издържа изпитите на времето.

Да, мисля, че любовта наистини е безусловна. Но тя също е и: отговорност – да бъдем отговорни за всички действия, решения или думи, които биха наранили любимия човек; тя е доверие – да бъдем верни и да не даваме повод за съмнения в изкреността на нашите чувства, в сериозността на дадените обещания и в готовността да се борим за нея до край; тя е грижа – да се интересуваме от всеки аспект в живота на другия, като сме готови да откликнем на неговите физически и духовни потребности; тя е подкрепа – да бъдем готови да подкрепяме човека до себе си, през каквото и да преминава, като се научим да го разбираме и зачитаме неговата индивидуалност, така че той да знае, че може винаги да разчита на нас; и накрая, тя е всеотдайност – да сме готови да дадем всичко от себе си в името на този, когото обичаме.

Хубаво е, когато има някой, който ни обича безрезервно, приемайки както добрите ни страни, така и недостатъците ни. Някой, който ще се радва с нас при всяка победа, но и ще ни подкрепи при всяко падане. Човек, който ще ни поощрява за всяко добро качество, но и ще ни посочва всяка слабост, за да ни помогне да се променим. Някой, с който да ни свързва безусловна любов. Безусловна любов, която когато е истинска, не дава повод да й се поставят условия.

Ето ме и мен! Нов, неопитен, но ентусиазиран да споделя частици от моя свят. И може би с това да насърча някой, да дам добър съвет на друг или да стана приятел с трети. Просто една страница на надеждата и вярата в Бога!